Гео Милев - Трагичното и величавото в поемата "Септември"
Гео Милев – Георги Милев Касабов ( не е популярен с цялото си име)
- Издава списание „Везни” и списание „Пламък” където за първи път се появява поемата „Септември” през 1924г.
- Издава две стихосбирки „Жестокият пръстен” и „Иконите спят”
- Интересува се от театрално дело
- Преориентира родната литература към смелото, авангардно течение, наречено експресионизъм.
Експресионизъм
Определение: художествено направление, течение в изкуството, родено в едно кризисно време след войните и в хода на революциите, които разтърсват цяла Европа.
Ø Отразява страданието, пълното преобръщане на ценностите след Първата световна война.
Ø Рефлекс е на хаоса, на разрухата, на гротеската действителност.
Ø Целта му е да каже горчивата истина така, че тя да бъде чута.
Ø Изразява вика на човешкия дух към себе си, към другите и света
Ø Провокира покоя, инертното мислене
Ø Полемизира устойчиви ценности
Ø Търси хуманистичния идеал в любовта към човека и земята
Ø Достига до крайно експериментаторство в емоционална концентрираност , провокативност в изграждането на деформирани образи, съчетава елементи и разрушава логическите и синтактичните връзки
Ø Противопоставя се описателния реализъм
Ø Композицията е свободна
Ø Основен градивен елемент в картината на света „Фрагментът”
Ø Езикът е подчинен на естетиката на шока и на вика. Словото трябва да изразява, а не да изобразява. Изгражда шокиращи образи. Ето защо честа е употребата на оксимором, парадокс, чрез които се изгражда визия за свят, в който се размиват границите между добро и зло, красиво и грозно.
Трагичното и величавото в поемата „Септември”
· Човекът - жертва и творец в поемата „Септември”
· Лицата на бунта
· Трагизъм, величие, оптимизъм в поемата
· Среща на историята и мита в поемата
· История и избор в поемата „Септември”
„Защото е озаглавена Септември.
Ако това име е страшен призрак за нечисти съвести
не аз съм виновен за това.”
Увод:
- Гео Милев - своеобразно явление в обществено културния живот от 20те години на XXв.
- Изключителна еродиция, смел, експериментаторски дух, Ботева дързост, неизчерпаема амбиция за достигане високите върхове на европейската мисъл 0 всичко това се събира в едно, за да очертае облика на един творец, превърнал се в символ на авангара на културната промяна, на утвърждаването на нова ценностна йерархия.
- Пръв идеолог и теоритик на експресионизма в България, Гео Милев отправя своята смела провокация към света на конформизма и инертността. Осъществява своя бунт срещу псевдоценностите и фалшивата вяра.
Теза:
Носеща белезите на едно от най – уникалните произведения в българската литература, поемата е отражение на естетическата концепция на експресионизма. Творбата полемизира традиционните представи и ценности и извежда като основен образа на бунта в различните му измерения. Текстът чертае кръгове на потисничеството, ситуации на непоносимост, но и опити за тяхното преодоляване. Светът „тук и сега” е видян в ситуация на кризис, на трагично изчерпан ресурс от доверие към боговете институции, поради което на всяка цена трябва да бъде променен. Човекът народ излиза на пътя на историята, за да сътвори едно ново битие и с провиденческата си вяра да помете всичко разпознато като негодно, остаряло, поробващо човека.
Изложение:
Поемата започва с оксимором, с невъзможното раждане от мъртва утроба:
Нощта ражда из мъртва утоба
вековната злоба на роба
своя пурпурен гняв -
величав.
Нощта е алегоричен образ на мрачното и нерадостно битие на социално онеправданите, които от векове живеят в робство. Парадоксалното съчетаване на нощта с глагола „раждам” насочва към мисълта, че унижението и страданието събуждат справедлив гняв. Така чрез опозицията мрак – светлина се поставя въпроса и за унищожаващото и за утвърждаващото и за деструктивното, и за съзидателното начало. Налага се идеята, света е нощ, изпълнен с условности, с псевдоцености поробващи човека, потискащи неговия дух, поради което трябва да се излезе на пътя. Из мъртвилото на нощта грейват надеждата и вярата – основни духовни опори, мощни движещи сили, които отключват невероятна енергия у народа – новият сътворител на света. На насилието, жестокостта, залъгват с фалшиви стойности противостои бунтът, протестът, който обаче е жестоко смазан – внушение, което се постига и чрез епитета мъртва. Определението подсказва краха, удавянето в кръв на справедливия похот.
Още в самото начало на поемат е съседна линията нощ – утроба, която е нюансирана с епитета мъртва, насочващ към една устойчива, митологична триада: „нощ – утроба – гроб”. Дълбоко сред „мрак и мъгла”, „тъмни долини”, „дебри и пустини” са ярки художествени детайли, които задават параметрите на хтоничния хаос. В този смисъл „всички Балкани” е по – скоро знак за широта, за тотална проекция на хаоса. Архаичната дума „Балкани” отвежда към представата за Балкана като митичната българска планина, белязана от нетукашен, несегашен ореол.
След като текстът придава митическата обагреност на времепространството, започва разгръщане на естествения свят, който драматично се движи по релефа на материалното, по което се очертават, вдълбават и израстват „вади и ливади”, „урви и чукари”, „блата и стръмища”, „хижи и заводи”, като по този начин се гради визия за свят в неговия делничен, съществен бит. Раждането на светлината от мрака, на гнева от мъртвата утроба пасивност на утробата е тъждествено на раждането на историята от мита, ето защо кодът се трансформира от митолог в историчен план, заедно с изгряването на деня над:
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи
В тази картина текстът въвежда идеята за движението и натрупва знаци и образи централизирани около фигурата на масата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измъшавели от труд
загрубели от студ
...
космати
Тази фигура е драматично деформирана, превърната е в знак на първичния човек, на първобитието. Това е марш на „уродливото”, който е полет, устрем, спускане – една бълбукаща, надигаща се стремливо сила извира из тъмнината на утробата и търси своето място до това, да сътвори нов модел на съществуването. По този начин се актуализира библейската символика – в мрака на хаоса преди Сътворението поетът внася устойчивия библейски мотив за раждането на нов ред. Този свят е естествен, роден като отрицание на изкуственото, на наложеното от цивилизионните норми. Той е първичен, стихиен, необработен и нецивилизован, лишен от „рози и песни”, „музика и барабани”, от „флигорни тромбонни тръби”. Неговото движение не е триумфален марш, неговите атрибути не са бляскавите саби на рицари. Дивата, гневна, първично, стихийна, титанична, човешка маса е представена на фона на цивилизацията, на подредената битийност на настоящето. Тази маса сякаш не принадлежи на времето и пространството, на които е ситуирана. Тя е изведена като от мита и напълно освободена, за да варваризира света на цивилизацията радикално да го промени, да установи нов порядък.
Промяната се осъществява от стихийната тълпа изпълзяла от мрака на самите първоначала. Пробуденият човек творец носи и първичните уръдия на сътворението „сопи, копаги, тънокопи” и поради това се представя като автентичен, вискоценностен знак. Масата сякаш осъществява света, гради нови ред като отрича изисканите символи на старата цивилизация.
Именно оварваряването е начин да се превърти колелото на историята, да се осигури завръщане към първоначалата, към изгубения рай, да се осъзнае факта, че цивилизацията борави с жестоки средства, държи човека в подчинение, въплъщение на насилническия апарат. Варваринът е воден от стремежа си да стрестне, да събуди от сън, именно носителите на злото.
Историята се отъждествява с установяване на екзистенциалния хаос в света, поради което митичния човек трябва да я пресътвори, да я пренапише. Символът на този прогледнал, събуден човек е Слънчогледът въведен като образ с богата семантика (значение). Слънчогледа – е естесвеността на живота, която съчетава материалната природа на човека и поетическия му сремеж към духовно съвършенство. Слънчогледът въплъщава по специфичен начин грубата примитивна сила и устойчивостта на митичното варварство, противопоставена на династическия символ на розата – един ухаещ нежно, изтънчен, но и опасно кратковременно живот.
Чрез синтактичния парарелизъм: „слънчогледите погледнаха слънцето” и „слънчогледите паднаха в прах” е представен сблъсъкът на варварство и цивилизация на подема и погрома, на оптимистичното и трагичното начало. Слънчогледа се свързва с полета към висините, с взора към прогледналия, с устрема на неговата вяра, да разруши историческата летаргия.
Инстинктът побеждава разума – това е Гео Милевата концепция намерила израз между първичния порив на „слепите животни” и вкаменения свод на знанието и незнанието. Този сблъсък откроява двукоренно противоположни свята – естествения свят на слънчогледите и металистическия свят – на оръжието. Единият поддържа, подхранва живота, а другият води до унищожението.