"Ветрената мелница" - Елин Пелин

 

I. Увод

II. Теза:

― Съхранената българска виталност, несъкрушимите национален дух, широта и богатство, мъдростта и гордостта на народната душа.

― Човешкия порив към свобода, към пълноценна личностна изява, към изпълванеена съкровени мечти.

―Твореца следва фолклорен модел, заявявайки и утвърждавайки порива към приказното и чудесното, към обикновеното и изключителното разбиране като усещане, като духовна нагласа.

III. Изложение:

― Човекът на Елин Пелиновия разказ е част от човешката общност, която е подчинена на човешките и природните закони. Разказът разгръща картина на хармоничната човешка общност с общи надежди, грижи и очаквания. В този смисъл са знакови образите на хорото и ръченицата.

―Хоро – кръг от сплетени човешки ръце, символ на човешкото единение. От друга страна е знак за силата, която придобива всяко човешко същество в своето сближение с другите. Хорото показва и различията в еднаквостта, тъй като всеки има своето право на избор с кого да сплете ръце, право на своето участие или не участие, право на своето времеучастие. Участникът е и обвързан, но и свободен.

―Ръченицата – носи своите символни значения, танцът – надиграване между двамата символизира: стремежа за себеосъществяване, себедоказване, за отвоюване на някакво свое право, желание, мечта. Ето защо често този танц се свързва с определен облог. Ръченицата изразява и дързостта, предизвикателството на младостта и, която иска да символизира своята жизненост и красота, за да получи своя дар. Този танц дава възможност да се изяви открито различното. 

—картината на общото веселие при появата на „бялото облаче” подало се над Витоша, внушава силата на човешката общност и има своето развитие: веселието, смеховете, играта „вай-дудул”, песните, закачките, хорото, за да се стигне до кулминацията – общото възхищение от танца на Лазар Дъбака и Христина: „Всички се изсмяха”, после „хората се натрупаха да гледат”, „всички гледаха”.

―основно послание на разказа се свързва с проявленията на индивидуалното, различното у човека. Лазар Дъбака и дядо Коран без да се противопоставян на общността без да са извън нея са достатъчно убедителни, различни. Те живеят общия, но някакъв свой живот, завладени от вдъхновението от сътворяването.

―Лазар излъчва особена жизненост, той е хубавец „русолик левент с обичливо лице”, „неподражаем хороигрец” и заклет ерген. Той носи някаква „Божа искра” в душата си, не престранно към странни планове по които работи с увлечение и вдъхновения. Формулата на неговия живот е : „това не е невъзможно”.

―дядо Корчан е седемдесет годишен, як, здрав, „старуха” и страдал много, преживял загуби, но запазил мъдрата си жизненост, вечното си трудолюбие, добродушие и непрестанна веселост. Приятелството му с Лазар почива на тяхното странно увлечение да сътворяват за другите. Той одобрява и най – странните планове на Дъбака. Почва се усилна работа, която в даден момент се оказва ненужна и те я зарязват. Така се раждат недовършената тепавица, деракът, ражда се и идеята за ветрената мелница, която почва да расте от „ден на ден”, „…след две седмици високо се оформи дървеният му скелет”. Сътворяването на ветрената мелница държи двамата мечтатели в едно непрестанно опиянение и вдъхновение ; всецяло предадени на мисълта за това велико творение те не жалеха труд, не сещаха умора”. Ветрената мелница се превръща в символ на одухотворения човешки труд на мечтата за добро дело. През погледа на Елин – Пелиновите герои трудът е връзката между на човека с времето и с другите хора. Човекът е дете на земята и неговият труд го слива с нея, носи му цялото щастие и забрава. Не е важен резултата на труда, от значение е мечтата и действието за нея. „Да я свършим пък каквото ще да става!” Сътворяването става начин да се надживее обикновеното, да се живее в зоната на мечтаното, на приказното. Героите на Елин Пелин са обикновени хора изживели в мъки, но успели да запазят чувствата си въпреки сложността на живеенето. Любовта е духовната сила, която осмисля съществуването на Елин – Пелиновите персонажи. Лазар търси своето щастие в дома на своята човешка уникалност. Лазар се опитва да намери себе си, своята идентичност и за това му помага Христина със своята пленителна женственост и чудачество. Тя е чудак по рождение, тъй като от рано е останала сирак. В образа и се откриват черти близки до тези на Рада от Йовковия разказ „Шибил”. В Христина се преплитат значенията на женското и детското начало, точно както при Рада „каква чудновата смесица между жена, дете и дявол.” И двамата чудаци сходни на метафизично равнище – като духовна нагласа и светоусещане, Лазар и Христина се откриват един за друг и за да демонстрират своята любов пред колектива те се завъртат в своя едночасов поетичен танц. С надиграването Лазар затваря още един кръг на своя живот, за да отвори друг, за започне ново начало, да сътвори нов дом с Христина. Воденицата остава недовършена, защото творческите сили на Лазар намират друга посока – любовта чрез която той намира своето място в света, пътя към самия себе си.

―Дъбакът отвежда Христина, а тя го „улавя” за ръка. Така свързвайки се един с друг в свещеното пространство на своя бъдещ общ дом , героите откриват своето щастие. Знакът на тяхната история остава самотен на хълма – „единствената ветрена мелница от равното шопско до безкрайното филибешко поле” се е превърнала в универсален дом на живота където се е родила една любов. За това незавършеното творение на Дъбака е знакът на вечността, на вечната недовършеност на екзистенциалния кръговрат. Любовта превръща Ветрената мелница в знак на човешко щастие.

Аудио: