Йордан Йовков - "През чумавото"
Проблема за греха и спасението чрез любовта.
- Девета поред в цикъла „Старопланински легенди”, творбата се гради върху тайната на греха чийто символ е деветката. Мотото насочва към чумата обяснена с людските грехове. Според нравствените принципи на патриархалното общество злото сред хората изисква наказание. За какъв грях е изкуплението в разказа не става ясно, но читателя може да открие лицата на греховното проявление в страха, в суетата, в пира по време на чума. Грехът може и да е на Тиха, на нейната невярност в любовта, а може и да е на Величко, който изоставя любимата си , напуска дома, гонейки печалбата.
- Началото на творбата чумата е само мълва, слух, че има мор сред хората, който идва от „долните села”.
- Открива се аналогия с долната земя, която е пространство на мъртвите и където живите покосени от чумата ще отидат. Чумата е устойчив фолклорен образ, не допуска спасение. Често е в основата на жанровата балада където доминиращи да драматизма и трагизма на обречените. В началото на разказа е само слух, но затваря къщите, задвижва механизма на страха, чиито знамения са прокоби.
- Активиран е митически модел на заклинания, магии. Червената нишка сякаш може да препречи чумата. Но тези механизми се оказват неефективни. Трябва да се намери фигурата на водача спасител Хаджи Драган. Колективът има доверие на онзи който изглежда най – силен – умен, сърцат, богат. Той изгражда нова оптимистична ситуация, която елиминира чумата – сватбата като ритуал на възраждащата се надежда. Хаджи Драган въплъщава героическия модел, пренебрегва заплахата, надсмива й се. Другите се идентифицират с него, с фигурата на водач. Чрез известието за сватбата символично трябва да се преустанови прииждането на мрака към светлото ядро на общността – в двора на Хаджи Драган. Чрез сватбата трябва да се възроди вярата и така да бъде победен страха. Веселието представлява символично сътворяване на един друг свят чиято цел е да привлече хората в състояние противоположно на страха. Храната раздавана от хаджията е още един опит да е противостои на чумата, да се съхрани живота. Оказва се обаче, че не фикционалното веселие, в което има „нещо болно” е алтернативата на страха – то не може да спре приближаването на страшната чума. На това е способна само истинската любов. Онази любов, която се оказва по – силна от майчината. Майката на Величко – Дочка не смее да приближи смъртта си : „Ах, Боже, какво да правя?...Син ми е, а е чумав.” Йовков не извежда казусите на битието до нерешеност, а винаги оставя пред героите си и друга възможна алтернатива. За Величко и Тиха това е алтернативата на „венчавката”, която вписва душите им като универсално свързани във вечността, защото брачния им съюз…”: „отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.” Тяхното щастие в земния живот е невъзможно, защото и двамата са нарушители на нормата, белязани със знака на другостта. Тяхната другост ги свързва завинаги в споделения от тях свят на вечна любов. Сватбата – смърт е Йовковото баладично решение. Болния Величко въплъщава молитва за завръщането на мъртвия гост, на отхвърления но незабравен жених , който ще отведе своята избраница и ще се венчае с нея в смъртта. Срещата им е легендарен жест, който създава нова общност, общност на саможертвата и така опазва ценностите. Тиха е жертвеният образ на девойката, която вградена в ритуала ще спре чумата. Двамата влюбени са избраници за изкуплението. Чумата се е случила заради тях, но спасението от нея е любовта.
- Свободната любов в Йовковите разкази винаги има своята проекция в отношението смърт – безсмъртие чието свещено начало е именно сватбата както и в „Шибил” сватбата е тъждествена смъртта, на универсалния живот във вечността. Смъртта е акт на сливане и затова изпада в представата за свещен брак. Дори в самия брачен ритуал се откриват много моменти свързани с ново начало или преход. Самия брачен ритуал е символична смърт. Неслучайно именно в разказа има толкова много акценти в случването на сватбата.