Христо Смирненски - "Човекът жертва - човека творец"
Дванайсетте години на XXв. е време, белязано от идеологията на комунистически движения, от общественополитическите условия на България, които ужасяват със своята бруталност и антихуманност. Социалните реалности с тяхното грозно, ужасяващо лице, намират отражение в творчеството на Смирненски.
Поетът използва целия инструментариум на символизма като литературно течение, за да изгради обаче една нова естетическа система, в която като основен се очертава образа на онеправдания човек, обитаващ призрачното пространство на демоничния град.
Израстнал в пространството на „каменния град” , Христо Смирненски осмисля съдбата на модерния човек през призмата на физическото и моралното страдание. Мизерията на крайните квартали довежда до деформация в ценностната система на личността, дори до криза в традиционното убежище на човека – дома. „Разказът” на поета за тази действителност, съдържа факти,които отвеждат до един изкривен, деформиран, заплашителен свят, в който човекът е жертва – социално анонимен, безплътна сянка, безличен и безименен, обречен. Този човек няма съдба, няма лице, белязан е от изключително трагично светоусещане.
(„Зимни вечери”) Мотивът за страданието е свързан с образа на града – зловеща арена на драмата на човека от периферията. Безспорен шедьовър в лириката на Смирненски е лирическия репортаж „Зимни вечери”, разкриващ лицата на вечното страдание. Представен като „черна гробница” градът е видян като поле на смъртта, обитавано от сенки и призраци. Пространствената характеристика на града се допълва и с темпоралната - „зимната вечер”. Зимата се свързва със смъртта, със злото и студа. Тя е сезонно изпитание за бита и духа на бездомниците, алюзия за кризата, в която се намира „малкия човек”, социалния аутсайдер.
Светът на социалните низини е представен като отвъден свят, а лирическия герой повтаря сякаш пътя на Данте и Вергилий, слизайки в подземния свят на сенките за да се срещне с покъртителни картини на човешката драма.
Внушението за отвъдност и нереалност се постига чрез лайтмотивните образи на мъглата и тъмнината, в които е потънал човекът – жертва на несправедливия , екзистенциален и социален ред: „тъмнината”, „сивата мъгла”, „море непрогледна мъгла”, „мътни сенки”, „мъглата гъста тегне”, „завесите от черен мрак”, „незнайни силуети”. Основна характеристика на вечерния зимен град е неговата заплашителна демоничност.
Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи...
Видян през погледа на лирическия субект, този свят се разкрива като територия на страданието и смъртната обреченост. Където живота се разтапя в „море непрогледна мъгла”.
Стъкленото око и мътното стъкло отвеждат към мотива за слепотата, който е основен в лириката на Смирненски и свързва с жертвените образи, с героите които не са способни да провидят, да осъзнаят трагичността на своята участ.Демоничният поглед на сградите събира цялата обреченост на човешкия живот в несправедливо устроения призрачен свят.
Домът – проблематизиран
Мъглата и страданието са прояли и домашния аспект на битието – човек е останал и без последния си спасителен пристан.Ако семейния свят се свързва с любовта и хляба – основни символи на общото, които в цикъла трагично отсъстват, призрак на злото е поразил интимното убежище на човека, най – съкровената му територия.Ето защо той се оказва сам, безпомощен в света на мрака, превръща се в „сянка”, „силует”, „задгробно същество”.
Налага се усещането за един изкривен свят, изведен а на фона на зимната вечер „слепият старих”, както и „децата чувалчета снели от гръб” са фигури на страданието обитаващи отвъден свят:
И в мъглата жълтопепелява
в нейното зловещо празненство
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Съществуването изцяло е загубило перспективата на живота.Страданието е унивесализирано като една непрекъсната и неотменна обреченост на човешкия род. Усещането за неибежността на човешката участ е внушено чрез образа на мъглата – проникваща до самия извор на живота, до неговите най-дълбинни проявления, до първоначалата.Пространството на мрака, на тъмата,отнема силата на на звука на гласа.Мълчанието е неопровержимо свидетелство на страданието, измерение на демоничното в образа на града гробница. Светът на зимата е онемял свят.Човешката реч е деградирала до най - първични жестове – писъкът („децата пищят и се молят”),риданието („проточено ридай старуха”), викът („и грубо гърмят в тишината,пияни хрипливи слова”).
В града „чудовище” животът е идентичен на смъртта.Отсъства всякаква действеност,активност,която да има спасителни функции.Мъжът зададен чрез образа на бащата е лишен от сградивен потенциал, разкрит е изцяло в аспекта на пиянството и греха – „пиян пак бащата ругай”. Той е разрушителният център на дома, на домашността. Бива лишен от функциите, които бащата би трябвало да има у дома, а следователно и от мястото си в света. Отнета е съкралността на най-интимното пространство на човека.Нещо повече – в този дом се случва смъртта. Образа на зимата се откроява като символ на смъртта и ярка антитеза на живота. Животът е илюзия – той не може да се случи, защото е миг, кратък и призрачен, в който снежинките „бели и чисти”, се превръщат в кал. Всяка чистота загива още в зародиш, защото „сивата мъгла” я пронизва до смаите и първоначала. Животът е невъзможен, защото се препокрива с полета на смъртта,твърде кратък, за да разруши порядъка и да се отскубне от разрушителната власт на демоничния град.
Безпомощността на индивида в пространството на големия град.
Безпомощен и трагичен, самотен на пределната точка на смъртта и забравата е човекът жертва. „Старият музикант” е само едно от еблематичните лица на града, които се мярват и изчезват в маскарада на „улицата шумна”. Неговата песен в музиката на кървавата и многоръка смърт, напомняща,че дните на живота му са отброени.Той е просто играчка в ръцете на смъртта, намираща се в безнадеждна обреченост – отхвърлен и откъснат.Съществуването му е една агония, която прекъсва завинаги музката на живота. Старото „дете” на града се утвърждава като традиционен символ на онемелия и рушащ се живот, на невъзможността една чиста, създаваща радост душа, да живее.С неговата смърт умира и традиционната хармония на живота, заместена от шума на новия свят:
Там от скованата в мрак висина
мигом през тъмния облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.
А зад гърба му пристъпя смъртта
кървава и многоръка
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка...
Бездушен и жесток, градът на злото обрича на страдание и малката цветарка.Смирненски разказва приказката за нея, представяйки абсурда на живота.Сцена на нейната драма – отново е градът – арена на сблъсък между битие и небитие, между чисти и законни добродетели, въплътени в символа на цветята и порочността на каменното безмилостно пространство.
В каменния град, душите се превръщат в камъни, престанали са да съществуват.За да оцелее човекът в това инфернално пространство, е принуден да продава добродетелите си, душата си, която се вкаменява, тъй като се отнема вярата, надеждата.
Красотата е въплътена в образа на цветарката и противопоставена на града, сред маскарада и фалшивия живот, на които тя става химерна, недостижима. Цветарката тръгва от маса на маса да раздадде красотата в свят, в който е загубила истинския си смисъл, превръща се в разменна монета с определена стойност. След като продаде душата си, единственото което ще остане е тялото, което също може да бъде купено.
Върху стройното й тяло,върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред,
и в усмивки иронични,блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
В несправедливо устроения и изпълнен със страдание свят, красотата е обречена,задушена, опорочена сред маскарада на живота.Попаднал със фалшивия свят на преобърнати ценности, човекът е обречен на гибел. Душата му е залъгвана с алюзии, с псевдоценности, ограбена, тя има само един път – да се впусне в танц с греха. В съдбата на уличната жена се оглежда участта на цветарката, лишена от своята първична чистота:
И все така...А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре смъртта,настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всесилникът Живот преварил я навреме –
и ти...отдавна без душа си ти!
„Душата царкиня” позната ни е от творчеството на Дебелянов, се е превърнала в „улична жена”, която расне сред мизерията, глада и греха, която танцува „на живота под фалшивата цигулка”, за да достигне закономерно до своята духовна смърт. Чрез образа на детето „портретче на дете” се откроява по – силно контрастът между безгреховното минало и греховното настояще.
Страданието на човека в поезията на Хрисо Смирненски е предопределено и от неговата невъзможност да постигне целостта на живота. Този деформиран социален и екзистенциален ред не позволява постигането на хармония между душа и тяло, между външна и вътрешна реалност. Стохотворението „Жълтата гостенка” посочва проблема за обречеността на човека, за изтичащият живот на фона на света „вън” – безздушен свят на преобърнати призраци и „черни демони”, надделяващи над надеждата за живот.
В шестте части на произведението се редуват стихове със символно и сантиментално реалистична ориентация, сред които доминира образът на смъртта, на болестта, на отнетата младост. Констрастните образи на „жълтата гостенка” и ароматните „бели липи” изразяват драматичната противопоставеност, чиято онеправдана и безсмислена жертва е човекът:
Тъй е тежко,зловещо,печално –
задушават се морни гърди
и навън на кола погребална
сякаш жълтия призрак седи...
А вън пред прозорчето с призрачен крясък,
минават бедушни тълпи,
а вън,посребрени от лунния блясък
лъхтят ароматни липи.
В това време, създадено през последната година от живота на Смирненски, е ракрит дълбокият сантиментализъм на Смирненски, който не само долавя абсурда на живота, но го превръща в част от неизменната човешка участ. Градът е чужд и несправедлив към своите бедни деца.Онези които притежават материални блага, той дарява със светлина и уют, а другите които няма нищо – обрича на студ и нищета с коравосърдечието на мащеха.
Какво им даваш от разкоша си –
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните гаврошовци
жесток от ранни младини.
Творбата гради визия за топос, в който господстват греха, попарата и порокът.Градът е чудовище – хищно,агресивно, злонамерено,което властва над социалните аутсайдери и ги превръща в свои жертви.За малките гаврошовци животът е шернаментален сблъсък с грозното лице на града.Мизерията е техен постоянен спътник който убива мечтите им, отнема им „безброй жадувани неща”. В света на чудовищната дисхармония, децата са най-невинните и трагични жертви, хванати в капана на мъката,нищетата и социалната безизходица.
Новият човек на Новото време в творчеството на Смирненски
· Нови културни знаци и символи в творчеството на Христо Смирненски
· Вярата в светлото бъдеще и революцията като начин на живот.
В поезията на Смирненски се променят основните опорни точки на представата за света, защото тя дава преднина на човека като социално същество, на масата – като събирателен образ на човешкия колектив, на улицата като арена на социалната драма и сблъсък, на бурята и революцията като знак на тържественото на робите,на победата на доброто във вечната му борба със злото.В контекста на борбата за справедливост, за сътворяването на един нов свят,функционират и митологеми на образи бунтари,спасители,месии,хора творци – Везувий, Спартак,Проеметей, които са носители на общочовешки истини.Лирическият герой на Смирненски, завладян от романтична вяра в революцията живее с представата за грандиозни промени, за революционна система на времетои неговия обществен ритъм. В наситения с драматизъм лиричен свят на поета е заложено вътрешно напрежение, чувство за разтърсваща мирознанието промяна.
· Младостта катоновата сила на промяната, като началото на преобразувателните промени.
В лириката на Смирненски човекът жертва, осъзнал абсурдността на битието си се транформира в човек творец.Месия, който извеждапроблемното човечество към светлината на новия ценостен порядък. Той отрича света на мрака, хаоса, ужаса и заявява категоричния си избор да разруши несправедливия ред, и да провъзгласи една нова нравственост.Подобни внушения съдържа стихотворението „Юноша”, което извежда идеята за младостта като новата сила на революцията.
Младият човек от творбата търси смисъла на съществусането и намира отговора на важни екзистенциални въпроси, извървявайки пътя от наивността до категоричната позиция на зрялост.Героят навлиза в живота с жаждата за красота, любов – прекрасни мечти, които обаче са твърде абстрактни и характеризират героя лато романтична натура. Това е подчертано чрез политически средства: контрастът „сив ден” – „майска зора” и символът „колесница от лунни лъчи”. Картината на живота затвор е постигната посредством устойчивимитологеми, чрез които се гради визия за свят на тоталното зло и мрак. Появява се образа на „златний телец” – символ на сребролюбието, алюзия за порочната сила на алчността, за култа към материланото, което поробва и унизява, оковава. В Христовия образ на разпнатия е предтставен човешкия дух под „трънен венец”, а човечеството е затворено в омагьосания кръг на времето, във вечно преминаващият през историята робски керван.
Основен мотив в стихотворенията на Христо Смирненски е сблъсъка между идеал и действителност, характерен и за творчеството на Дебелянов, но тук конфликтът меежду мечти и реалност не ражда смирение, мъдро преминаване със съдбата, елерични тонове, а води до бунт,възпламенява прометеевката искра.
В стихотворението е интерпретиран митът за титана богоборец, който руши стари ред, изправя се срещу неправдата и се превръща в спасител на човечеството.Прометей приема страданието,жертвата в името на един нов свят, по-достоен за човека. Титана провижда в
бъдещето (името Прометей ознавача провиденец, човек който е надарен с дарбата да вижда в бъдещето) и знае, че то принадлежи на желания свят. Огънят е символ на Прометей, на онази стихия която трябва да помете старото и да проправи път на новото. Видял себе си като властен месия, героят на Смирненски изрича заклинание, което трябва да се сбъдне:
Ах, блестете пожари сред ледна тъма!
Загърмете железни слова!
От съзерцател юношата се превръща в действена личност.Промяната е изразена чрез градация, асонанс и алитерация в стиха: „законях, запламтях и зова”.Началото на революцията
Се асоцира със Сътворението, случило се чрез силата на словото.Създаването на новия свят е възможно чрез взрив, рушене, унищожение на създадения свят. Барикадата е една от метонимиите на града, където започват революциите.Транформацията е обвързана с хатологичните легенди, е представата за Апокалипсиса, за напора на стихиите – огън, земя и ораган.Съдният ден настава, за да поправи път към Освобождението, за бунта и възкресението:
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган от души!
Представянето на борбата като буря, продължава Ботевата традиция в изображението на революцията ( „ Там,там буря кърши клони и сабя ги свива венец” – До моето първо либе).Разрушаването на стария свят, осъществяването на Апокалипсиса, сливането с безименото множество на потинатите, гневното простивопоставяне на стария ред – всичко това очертава избора на младия човек от творбата.Неговото жертвоприношение е в името на едно ново сътворение, на ново летоброене, чийто символ е „новата зора”.
· „Червените ескадрони” и „Първи май”
Месията у Смирненски възвестява не само, че се приближава царството на „вечната обич”,
а взривява антихуманната законност на един абсурден социален свят, на един несправедлив исторически порядък. С експресивните политически жестове в „Червените ескадрони” творецът разкрива как в „буря,мълния и грохот” рухват скрижалите на „бездушния закон”, за да се съхрани поетическия кран на любовта и саможертвованието.
След богочовека, който поставя началото на новия свят, който започва новото летоброене и сам пише историята тръгват „бодри ескадрони”. Поетът обединява лирическото Аз с устремите, с въжделенията на един колективен субект, който по своята същност е трансформация на новозаветната идея за братството и равенството между хората. Аз-ът в поезията на Смирненски възприема човешкото братство, което ще се осъществи с раждането на новия ред.Понятието „ние” в поезията на Смирненски е наразривно свъзрано с вярата, с могъщата сила, чрез която ще се случи преображението. Ескадроните са устремени към „утрото на светла ера”, към „безоблачните дни” и носят факела на „нова вера”.
За да може да бъде възцарена „вечна правда”, „вечна обич” е необходимо робите да се събудят, да осъзнаят силата, на своята многочисленост и справедливостта на каузата, на която си струва да се посветиш.Новият ред се ражда по пътя на жертвата, на разрушението, на могъщи съзидателни стихии.Смирненски търси красотата в разрушението, в огъня, помитащ всичко Апокалипсис, който ще изпепели стария свят, крепящ се на бездушието.Поетът вижда в мълнията, в бурята.Идеалът на Смирненски е въплътен в идеала за поставяне на началото на новото летоброене, на нова космогония, в която Земята,заредена с взрив ще ври, ще гори, заливана от огън и потоци от лава до нейни окончателен катарзис, до окончателното пречистване, до окончателното отхвърляне на греха.
Човекът се ражда в зората на новата история в един роден в адски мъки, но катарзистно пречистен и обновен свят. Призрачно вледенения свят на писъци, плач и скърбящи цигулки е пронизан от размхаването на тежки чукове, изпепеляван е от стоманените и „златни сълзи”, разтърсван е от устремения помитащ гняв на масите. И всичко това е възможно благодарение на новия човек – герой, титан, месия, чиято войстваща добродетелност го превръща в законодател на една нова история.
· „Йохан”
Стихотворението „Йохан” е свързано с реални исторически събития – въстанието в Берлин през януари 1919г. Представя символично сблъсъците в съвремения свят, интерпретира проблема за бунта и героичната смърт. Предаността на дълга, жертвена гибел в името на световната хармония, на универсалната справедливост, обуславят превръщането на обикновения човек в „исполин”.
Текстът очерава осъщественият жест на промяната, величествената решимост на Йохан, мълчаливото му самоотричане на всекидневното човешко щастие в името на един мащабен проект за преображението на цялото битие. Веднъж затворил портата зад гърба си, Йохан не помисля за връщане назад.
Йохан открехна малките врата,
огледа уличната пустота
и в миг прекрачи дървения праг.
В това се състои нравствената трансформация на страдащия, на обречения човек – осъзнавайки своята способност да се иправи срещу съдбата, той затваря кръга на своята екзистенция, превръща се в монолитна, завършена, цялостна личност.
Барикадата е баладично пространство на подвига.Боевете са изобразени като природен катаклизъм, като яростен сблъсък сред който пирува смъртта.Назовани „буря” и „вихър” те се възприемат катто разярила се стихия „гърмеше с вихъра на кървав бой”, „бурята гърми”, „залп след залп гърми”. След сражението изниква образа на смъртта, която олицетворява „вие със смъртта в размах велик” и носи внушение за призрачност, демоничност. Чрез нейния образ пунктът придобива противоположно значение – той е проява на живота, който се противопоставя на смъртта, но и той й отнема живота. Бунтуващият се човек се самоотрича, индивидуалния живот се жертва, за да възтържествува. Животът над смъртта. Тази идея е заложена и в поантата на текста: „безумци всяка капка кръв пред вас ще блика, хиляди борци” (кръвта като жертвен знак, като символ на живота, като залог за живота, като залог за безсмъртие,подобна идея има в своите традиции белгаската литература в „До моето първо либе”, „ Кървава да вдигна напивка”, „...черни ми кърви в земята”). Саможертвата се превръща в начало на нов живот, в път към безсмъртието, в осъществяване на приемсвеността в една борба за социално спаведливост.Гневът на онеправданите е градивен в нравствен смисъл, стремеж да се въстанови нравственото равновесие в света. Със своята героична гибел и младият Йохан и среброкосият Делеклюз навлизат в трансцендентални измерения (отвъдно ), където смъртта няма власт.
· Стихотворенията „Ний” и „Да бъде ден”
Творбата представя човека и смъртта в аспекта на трагичното и величавото.Колективния субект е жертва на една социална система, ужасяваща със своята антихуманност и жестокост. Нетърпими са обстоятелствата на съществуване, чийто отблъскващи лица са робството, сребролюбието, хората мъченици се превръщат в спасители, въстават срещу робската си участ и в своя свещен гняв, заявявават властно готовността си да разрушат стария ред и на негово място по път на революцията, апокалипсиса, да построят нов – на светлината,равенството,братсвото и свободата.
Стихотворението „Ний” не прави изключение от цялостното звучене на стихосбирката „Да бъде ден”, чийто наслов категорично заявява желанието да възтържествува светлината над мрака. Нещо повече – звучи като заклинание, като магическа формула, която веднъж изречена има за цел да предизвика сбъдването, да се случи празника на Доброто.Използва се библейския мотив за съкралната същност на словото, което имамагоческо творящи функции, тъй като изначало притежава божествен произход. Самото сътворворяванесе случва чрез словото за което напомня и Йохан в началото на своето евангилие:
В началото бе словото...
Словото като най-силното оръжие на масата творец,намира израз в стихотворението „Ний”. Още самото заглавие извежда като основен образа на множеството като велика и градивна сила, но има святата мисъл да съгради нов порядък, нова нравствена система, съзвучена с идеите на Доброто. Началото на първата строфа отново настоява върху колективния образ - въплъщение на стихийност, енергийност, мощ,която ще поправи път към преобраззяване на света.
Стихът : „ний всички сме деца на майката земя”, извежда идеята за човешко равенство и братство предопределящи и нуждата от всеобща справедливост и свобода. Продължителността обаче разколебава единството, проблематизира образа на майката, чиято гръд за едни е „своя”прилъскаваща, а за други „несвоя”, „чужда”. Въведена е идеята за несправедливото разпределение между хората, за сблъсъка между два свята – на облагодетеслтваните и на онеправданите. Децата определени като „бедни” са жертвите, чието съществуване е ад, агония тържествена на смъртта. Животът тук и сега, е разкрит чрез ярки детайли насочващи към страданието.Присъствието на образие бич и хомот ( лирическия увод на „Опълченците на Шипка” – бичът и хомотът като символи на потисничеството, на злото с робството като турско и византийско, а в стихотворението „Ний” са символи на социалното зло), отвеждат към робстовото , а метонимията „жълтият метал” е алюзия за греховността, чийто израз е пагубният стемеж към алчността, материалното, властта на капитала. Култът към „Златний телец” и в древността и в съвремеността създава представа за вечно повтарящо се движение към греховното начало, към робските норми. Ето защо света на потиснатите от „робския закон” е белязан от умиране, гаснене на надеждата, пребиваване в мрака и отчаянието.Оксиморомът „бледи смъртници – родени за живот” очертава абсурд на света, драмата на човека, чийто дни преминават в мъчително гаснене, движение към смъртта.
Страданието в лириката на Смирненски е задължително услови за провиждане в бъдещето, за отключване на творческите импулси, залог за метаморфозата от човека в човек творец. Затова и на мрака текстът противопоставя светлината, на пасивната позиция контрастира активната, на настоящето – светлата перспетива на бъдещето. Страдащите се преоброзяват в спасители, месии,носещи „трънестите венци” – знаци на жертвата, чрез която ще се изкупи греховността на съвремието, за да се постигне възкресение, новото начало по пътя на бунта. Светъте видян като арена на борбата на един разтърсващ катаклизъм – апокалипсис, който трябва да пренареди света, да го съживи, да го спаси от греха:
А ний сме океан от огнени вълни,
величесвен керван към светли висоти,
чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи и на раменете ни...
Океанът е символна мощ и мащабност, а огънят функционира като двойствен символ – като разрушителна стихия помитаща старото, но и като катарзис на пречистваща, сътворяваща сила. Огънят се свързва с Преметеевското начало, с провиждането на масата открила път към висините, неудържава в своята дързост да застане срещу мрака на своето битие и да възвести раждането на новия ден.
Грандиозния апокалипсис в пламъците на революционата буря ще промени лицето на родината,която ще обгръща с любов и топлина ражбите. Финалният възглас:
„и ний сме деца на майката земя...”
оповестява възродената справедливост и затваря композиционната рамка.
Аудио: част 1: https://search.data.bg/ready/3f1e28bdb7c3639385b12661bf708634/hristo%20smirnenski%20-%20chast%201.wav
част 2: https://search.data.bg/ready/0fd003474760528c56b6bdf03c2babe3/hristo%20smirnenski%20chast%202.wav