Йордан Йовков - "Индже"
Мотив за греха и покаянието, намира своето продължение и в разказа „Индже”. Като използва легендарни материали от различни източници – летописи, народни песни, сведения от П. Славейков свързани с различни периоди от живота на прочутия юнак, Йовков изгражда една своя притча в своя мит за преродения грешник, за завърналия се към корените си блуден син. Разказът е притча за човека, за неговия трагически път, за неговия грях и покаяние за нравствената сила да се излезе от греха и а се изкупи той със страдание и добро.
- Мотото – редовете от летописите на поп Йовчо се отнася до страшните кърджалийски времена, но епиграфа не е код към разчитане на творбата. Картините описващи кърджалийските времена, но епиграфа не е код към разчитане на творбата. Картините описващи кърджалийските жестокости чертаят болезнения път на съвестта на Индже.
- Девет части. Свързва се със символиката на числото „9”, което според митологичните представи е числото на истината, на новото начало възможно след извървян труден път, белязан от огромни изпитания. Представляваща утроената тройца, деветката отвежда към християнските ценности и насочва към метаморфозата на Индже, към неговото завръщане, към нравствения кодекс завещан от Спасителя.
- Най – разгънатата втора част ретроспективен момент, който очертава в спомените на ранения Индже. „ Тежката рана на гърдите му” нанесена от Сяро Барутчията има особена символна стойност - с образа на Сяро за свързани първите стъпки към пълното човешко деградиране, но от действията на стария другар произтичат и първите форми на възмездието на кърджалийския предводител. Сяро Барутчията е първият най – близък човек върху когото Индже вдига ръка. Неслучайно Йовков очертава, че точно с този мит е обвързано идването на най – лошото. Поругаването на неписаните човешки закони, пренебрегването на близостта, другарството, почитта, стават знаци на моралното изграждане на героя за стихийното му грехопадение. Нещо повече – те са логическа прелюдия към най- страшното човешко престъпление – детеубийството. Посичането на детето би трябвало да е кулминацията в неговата пълна деградация, но загубил опората на Пауна, нейната обич и всеотдайна привързаност, Индже стремглаво продължава пътя си към неизмеримото духовно падение. „Страшен е бил той преди, но откакто погледа на Пауна угасна за него, сърцето му е превърна в камък. Да биха се събрали костите на убитите биха направили планина, кръвта би потекла като река.” Думите бележат самозабравянето, лудешката озвереност. Като логическа закономерност спрямо героя прозвучава Анатемата на полуживия поп. Думите му прокънтяват като тъмна прокоба събрала цялата мъка, омраза, безсилие и отчаяние на беззащитните. Отекнали в небето тези думи още в същия ден застигат Индже и предизвестяват приближаващото възмездие.
- „Изведнъж насреща рид пукна, пушка на Индже се олюля и падна от коня” На границата на живота и смъртта героя преживява своето минало и грехове от шестнайсет години назад. Всеки грях бележи човешка душа и тя го помни. Индже който не е делил доброто от злото и не се запитва кое е грях и кое не е изведнъж е поразен от съзнанието за престъпленията които е извършвал. Прогледнал към греховете си, той не може да бъде вече същия. На еднократната употреба на различни форми на глагола „мълча” откроява мълчанието на Индже като знак на промяната, на затваряне в свой свят на мъчително търсене на вярната посока.
- В концепцията на Йовков дълбоко у човека е заложен стремежа за добро. И у най – големия грешник може да проговори съвестта и той да се прероди нравствено. Когато греха на човека нахвърли мярата на човека до степен на непоносимост, настъпва мигът на връщане към себе си към човешкото начало. Осъзнаването на собствените си грехове е само началото на разкаянието. Дълъг е пътят на грешната душа към изкуплението. Дълъг е пътят на грешната душа към изкуплението. Индже открива пътя към него чрез мъдростта на дядо Гуди, който му разкрива тайната: „ Млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе. Добре е да има кой да се грижи за нас и от вълци да ни пази.” Този момент се смята за преломен в разказа, защото след него става народен закрилник, страшен за кърджалиите и разбойниците. Той освобождава замята от лоши хора и събужда любовта на своя народ, Изкупва с добри дела греховете си и е опростен от хората. Разказът в седмата си част е към своята кулминация – и тя е именно прошката която народа дава на Индже и поражда „първата сълза в живота му”. В нравствената система на Йовков има не изкупителни грехове, прошката на човеците не е достатъчна за тях. За да се възстанови висшата хармония в света тези грехове трябва да бъдат възмездени от Бога. Възмездието на Индже е да погине от ръката на сина си, когото той е посякъл. Само така се възстановява божия ред: „Много майки съм разплакал, дойде и моят ред.”. Възмездието е закономерно и морално като прошката която хората отдавна са на дали на Индже . Неговата смърт подобно на тази на Шибил има пречистваща, реабилитираща функция. Смъртта в разказите на Йовков не просто изразява драма драма в живота, а се превръща в символен жест в достигане на висшия смисъл.