Йордан Йовков
Автор без „външна биография” (богата и интересна фактология, но с богата „вътрешна биография”)
― гради разказите върху житейската основа, обекти са природата на селянина, трудът, земята, човешките взаимоотношения, хармонията и противоречията, доброто и злото във всекидневието. В това отношение творчеството му е близко с това на Елин Пелин.
―акцентът е поставен върху етичната, моралната, нравствено психологическата истина върху душата на героите без да се пренебрегват външните обстоятелства.
―светът на Йовков е етизиран и естетизиран свят на доброто и красотата, опазващ тишината в душите на хората , свят на поезията, на патриархалното живеене, но и с нова ценностна система различна от битовия морал и различна.
―тип герои – съзерцаващ чудак, мечтател, взрян в себе си и заслушан в тайните на света. Този герой е открития на Йовков съзерцанието се превръща в житейска философия, героите са изключителни, често са сами и сред другите, но и споделят с тях покрусата си. Променят се в зависимост от обстоятелствата. Йовковите герои винаги имат възможност, път към спасение.
― човешкото в Йовков няма националност
― авторът няма афинитет към социалната проблематика. Разказите са подчертана психологическа основа, но с реална житейска подбуда.
―култ към красотата и любовта – понякога странни, греховни, дори помирени със смъртта, при Йовков стават основи.
Винаги са въвлечени в сюжетите на нравствеността.
― Авторът не се намесва, не коментира открито, не оценява, не съди. Заслушан е отвъд пределите на видимото или обясненото. Автентичните знаци на съществуването изискват вглъбеност.
―с особена стойност в творчеството са символите и художествените детайли.
Аудио: https://search.data.bg/ready/7ca7bff87de89a62534e0d66b0fda2d2/iordan%20iowkow.wav
Старопланински легенди
― цикълът се състои от десет разказа като „Шибил” е първият, а „На иглик и на поляна” е последният. Останалите разкази са: „Индже”, „През чумавото”, „Божура”, „Кошута”, „Постолови воденици”, „Овчарова жалба”, „Най – вярната стража”
― връща читателя към едно далечно време, към легендата, която впечатлява с колорита, романтиката си. Всяка една от легендите говори за изгубените и намерения път кът към надеждата и доброто.
―коментира общочовешки проблеми от морално етично ниво: за греха и възмездието за престъплението и наказанието, за трагичното в битието на изключителната личност.
Изключителният прекрачил нормите
― героите са красиви и силни, усещащи се отвъд доброто и злото – това е свят на горди от този свят и олицетворява солената любов, заради която се убива и умира.
― Героите са красиви и силни, усещащи се отвъд доброто и злото.
― Това е свят на горди и обречени хора, на извънмерни страсти на героика и изключителност. Жените са част от този свят и олицетворяват голямата любов, заради която се убива и умира.
― Личностния бунт срещу надеждата, гордостта, липсата на смиреност според Йовков са присъщ на трагическия характер. Те обричат на гибел. Сполуката и силата на личността я правят самонадеяна. Но част от човешката орис е смирението, помирението, прошката.
Аудио: https://search.data.bg/ready/4f989687f41fb18a19a3c3a300407175/staroplaninski%20legendi.wav
Шибил
― Изграден е върху поверия, легенди и народни песни за Шибил – „Градешкия циганин и разбойник” Йовков обаче не се придържа към прототиповете, а запазва само идеята за трагичната страст и съдба на Дженда.
― Йовков притворява легендата, за да създаде нова легенда за романтичния разбойник познал любовта и смъртта за нея. Мотивът за проглеждането.
― Мотивът за проглеждане на човека чрез любовта е най – широко разгърнат в разказа, срещайки Рада, Шибил осъзнава открива непознати пространства, открива обаянието на хубостта – „алени устни”, „бяло лице”, прелестта на женската усмивка,
„момата беше се разсмяла с глас”.
― Чрез непознатия до този момент за него копнеж към жена Шибил се докосва до нежността, до желанието да бъде добър, друг. Непознатите усещания пораждат една друга промяна у Шибил, неговата усмивка, с която без да иска отговаря на Радината: „Шибил се връщаше в планината и се усмихваше” Промяната в него се открива в начина, по който той гледа вече на света . Влюбеният мъж е надарен с чудната способност да чете знаци: „ закука кукувица”, „корав се строи на Шибиля камъка, на който слагаше вечер главата си и тежка му се видя пушката”.
― Чрез любовта Шибил проглежда за цялата природа около себе си нейното великолепие и разкош. Човекът приел любовта в сърцето си не може вече да граби и насилва, защото любовта е висш морал и живее в пространството на доброто.
Аудио: https://search.data.bg/ready/e0a6432d66f39c03170a9bceb676c2da/shibil-iordan%20iovkov.wav
Мотивът за слизането
― Мотивът за слизането на Шибил от планината е фиксиран със своята странност и неочакваност в още първата фраза на разказа: „Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета търсеха под дърво и гърседари, слизаше от планината и отиваше д се предаде”. След разгърнатия ретроспективен въпрос момент – проглеждането на Шибил, Йовков само в няколко картини очертава трудния път на слизането надолу от планината към равнината на волния разбойник.
― Много ярки са пространствените метафори – планината и равнината. Планината е пространство на необикновеното, на небитовото, на свободната воля и избор. Тя е място, убежище на най – смелите, на най – свободните, на изключителните, но и на най – самотните. Пак тя е мястото на където са се размили ценностите: „Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не е.” В пространството горе Шибил е загърбил нравствените ценности, а отказът от моралното знание се заплаща скъпо и именно тази висока цена ще бъде осмислена в разказа.
― Равнината за разлика от планината е пространство на човешката общност, на нейния труд, на ежедневието. Тя е метафора на организирания живот, на ред и строги норми чрез които може да се овладява общото и личностния бунт. Равнината е топос на стабилното, познатото, подреденото и предвидимото. Тя пази своя порядък, защото в него е оцеляването й. Слизането на Шибил към равнината е знак за промяната на човека, който е готов да приеме реда на общността от която се е отчуждил и която неведнъж е провокирал и наранявал. В неговото слизане има и порив към любовта, към хората, има и разкаяние за стореното, готов да приеме вината за прегрешенията си, за риск и отговорност. Не леко е слизането към равнината, която трудно прощава и вярва. Йовков е изградил една метафора на Шибиловата носталгия чрез одухотворяване на образа на планината: „ … беше се спотаила тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибиля и питаше: Къде?” Знак за съмненията и колебанията на Шибил е неговото спиране на граничната линия между планината и равнината – „долу налъхя, където той премисля от залез слънце до изгрев месец”. Окончателното „обръщане” на Шибил към доброто и любовта има своите знаци и след размисъла и окончателното решение: „планината като че ли се е оттеглила”. Тя е вече за него като „синя стена”. Шибил дочува и вижда нови знаци – равнината му открива своите тайнства: „нещо пееше – реката ли беше това?”. Шибил слиза, за да се приобщи към живота на другите и това е окончателния му избор: „… тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад.”
Преобличането, свалянето на оръжието
― Метафора на промяната на човека чрез тайнството, чудото на любовта е мотивът за преобличането, свалянето на оръжията от Шибил. Той се приготвя за своята първа среща с равнината като отхвърля от себе си знаците на миналото си. Този акт е своеобразно покаяние, на което той е готов. Сваля пищовите и ножовете, които вече са „тежко и непотребно време”.
Очакването
― В последната част на разказа преди да се очертае финалната картина – венчаването на Шибил Рада в смъртта и за смъртта, за утеха Йовков разгръща картината на „очакването” хората от равнината очакват разбойника този от когото са били отхвърляни, смущавани и наранявани. Равнината не може да повярва у промяната у Шибил. Тя пази своя ред, своите хора, своя живот и иска размирникът да бъде възмезден. Светът долу трудно прощава, трудно приема изключителното и необикновеното у човека, не разбира покаянието му. Равнината е крепост на порядъка и в нея всичко е подредено, дирижирано: бялата кърпа - живот, червената – смърт, засадата срещу невъоръженият човек излъганата от баща си Рада, измаменото обещание. Животът по норма е едно лъжливо съществуване, едно проклятие над реалността.
― Единствените които все още таят надежда за диалог между личността и общността са Шибил и Рада. Тя носи същата синя рокля, с която е била на първата среща. А това символизира надежда за запазването на любовта. Шибил носи броеницата на Бея, за да изрази доверието си в дадената дума и карамфила от Рада като израз на вярата в нейната любов. В момент на докосване до истината изживява е един друг герой от лагера на равнината – Беят, за миг той усеща красотата, юначеството в безоръжения разбойник: „Какъв юнак! Какъв хубавец! Не чорбаджи, такъв човек не бива да умре!”. Равнината обаче също има своите мотиви, които не са лишени от логика: „ А момичето ми, а честта ми!”. Така патриархалната норма не прощава на разбойника, не вярва на нормата, а на стабилното, на провереното, на опита.
Мотивът за смъртта – сватбата
― Финалната картина на разказа – смъртта на Шибил и Рада отвежда към древния мотив за смъртта като сватба.
― Безоръженият Шибил побеждава чрез любовта си, която установява ред от по – висок порядък. Карамфила от Рада остава между двамата като емблема на любовта и на изкупителното страдание. Червеният цвят символизирайки смъртта е знак и на единението със съкралното. Венчаването е извършено, Божият ред – любовта победител, грехът е изкупен, възстановена е хармонията в битието висшия порядък. Възмездието за сторен грях сполетява всекиго – това е висшата справедливост. Това е високата нравствена мяра на Йовков и неговата концепция за вечния неотметен закон на хармонията в света. Покаянието и възмездието са хармонизиращи сили, те са страна на любовта. Смъртта на героя притежава пречистваща функция. Това е смърт сватба, акт на сливането между двамата влюбени които постигат единението прекрачвайки в другия свят.
― В самия край на разказа има един особен щрих, нова игра на цветовете: „ от Черковното кафене, от прозореца някой отчаяно размахваше бяла кърпа.” Белия цвят носи знака на доброто, на небесното, на невинността . Тази бяла кърпа размахана над венчаните в смъртта Шибил и Рада е като знак на милост и прошка на човешкия грях и любов. А може а се тълкува като знак за закъснялата милост на „равнината” не съумяла да догони мига на изключителното.
Аудио: https://search.data.bg/ready/4f989687f41fb18a19a3c3a300407175/staroplaninski%20legendi.wav